Лулу

Франк Ведекинд (1864-1918) е един от значимите немски драматурзи и поети, считан за предшественик на експресионизма и признат като класически автор в съвременния театър. Неговите многобройни пиеси, които често са били обект на преследване и забрана, му придават репутацията на смел критик на лицемерието в обществото, в което живее.

По времето на живота му произведенията „Земният дух“ и „Кутията на Пандора“ провокират значителни театрални скандали и сериозно намесване от страна на цензурата. По-късно той ги обединява под заглавието „Лулу“, а тази двойна трагедия днес се счита за върхово постижение в неговото творчество.

Хората не познават истинската си същност; те нямат представа кой какъв е. Само онези, които не са хора, разбират другите. Всичко казано от тях е лъжа – невярно слово. Те не осъзнават това, защото днес са едни личности, а утре други - зависи дали са яли, пили или любили. Единствено телата им остават непроменени за известно време; само децата притежават истинска разумност. Възрастните действително приличат на животни - никой не знае какво правят. Когато изпитват щастие, те стенят и хленчат; когато преживяват най-трудните моменти, радват се даже на малките благини. Странното е как гладът лишава човека от способността да понесе страданията си; но когато бъдат нахранени, те превръщат света около себе си в затворено пространство за мъчение и биха жертвали всичко само за да удовлетворят капризите си... Дали има такива хора систински опитали радост от любов? За тях щастието означава просто добър сън и забравяне... Благодаря ти Боже че не ме направи такъв като тях...