Портретът на Дориан Грей

В един магически портрет, изображаващ млад мъж, времето тече различно – докато картината остарява, самият той остава вечен в красотата и младостта си. В отчаянието си да запази себе си, той потъва до дъното на обществото във викториански Лондон. Ще успее ли портретът да спре процеса на стареене и погрозняване, отразявайки истинската същност на героя?

Романът "Портретът на Дориан Грей" от Оскар Уайлд продължава да впечатлява с интригуваща история и ярки персонажи. Публикуван за пръв път в списание "Липинкот" през 1890 г., а по-късно издаден самостоятелно през 1891 г., този шедьовър бързо се утвърдил като бестселър и е част от европейската литературна традиция вече три века. Той притежава уникална жанрова неопределеност - приеман е за роман, но много критици отбелязват наличието на елементи от романса и драмата; можем дори да го наречем фантастичен роман предшественик на съвременните фентъзита.

Уайлд изгражда сюжета около класическата тема за сделка между човек и дявол. Интересното тук е как присъствието или отсъствието на портрета играе ключова роля – концепцията му, че животът имитира изкуството вместо обратното, води до ситуацията, при която живият Дориан остава непоклатим в своята красота години наред благодарение на изображениято му върху платната. Художникът подарява картината с тайна: Дориан не остарява физически; обаче неговата духовна деградация става видима все повече чрез образа в портрета.

Този портрет служи като отражение на душата му — колкото повече падението напредва у него, толкова по-грозен става образа му върху платното. Независимо от фантастичния аспект на историята, произведението представлява психологически анализ относно терзанията и загубите сред моралната несигурност.

Разговорите между Лорд Хенри и Дориан са изпълнени с парадокси; подобни характерности могат да бъдат открити почти у всички герои. Вероятно броят им достига стотици; те не само демонстрират находчивост , но също така подлагат критика социалните недостатъци в британското общество тогавашния период. Уайлдовият герой може смело да бъде описан като антиконформист.

На последната среща помежду им Дориан припомня с горчивина как лорд Хенри му е подарил книга ("Наопаки"), която го е развратила – творба със сходства със собствения опит както при друг автор - антиконформизма остава централен мотив за неприспособимост към нормите.Така идейният основател Уайлд акцентира още веднъж върху тезиса си: словото формира реалността над живота.