Автобиография на любовта

Следвах съветите на истинските приятели, които бяха най-близо до мен. Но преди всичко усетих импулса, който идваше от дълбините на сърцето ми. Такъв беше моят характер. Аз бях именно такъв. Не става въпрос само за силата на емоциите или абсурдността на мисълта да се откажа от Венетка – че утре ще спра да се надявам. Бях романтик и жестоката действителност ми бе напълно чужда. Обичах надеждата; радвах се да я обичам, да говоря за нея и да я сънувам. Даже бих казал, че предпочитах болката от Венетка пред всякакво нежно лекарство с красиво име. В душата ми нямаше място за друга момиче. Разбирах, че вече е безвъзвратно загубена, но животът ми бе станал поезия - като стиховете, които четях всяка вечер. Страдам; осъзнавам обаче какво щастие е да мога истински да обичам - това е изключителен дар от съдбата, който единствено глупак би пропилял. И продължих напред: с мъката си, агонията и горестта! Но също така с любовта си и тъжната приказка в себе си – с надеждата! Към една истинска любов не може просто така да се подходи - няма как просто да кажеш "от днес повече няма болка". Една любов може единствено и само със замяната ѝ с друга...