Отец Константин се бори с дявола

Първоначално обмислях да нарека този текст „За Мира Папо и нейните забавни разкази”, но след размисъл реших против. Думата „забавен” носи множество значения, сред които понякога се включват и „несериозен” или „жалък”. В българската култура съществува известна боязливост към смеха; ние често си мислим, че той може да ни изложи пред другите. По-сериозно казано, можем да кажем, че той ни дискредитира. Като народ сме свикнали да поддържаме мрачна фасада – така избягваме вниманието на околните. Страхуваме се от това някой да види усмивките ни и после да помисли, че сме отпуснали контролa над себе си; за нас е важно винаги всичко да бъде стегнато.

Въпреки всичко, благодарение на нашия контекст сме в по-добра позиция отколкото хората от определени протестантски среди като швейцарците например, при които е било почти грях дори само да се усмихваш. Затова ми беше трудно да употребя термина „смешни”, тъй като не искам те разкази на Мира Папо da бъдат възприети като повърхностни или лековати.

Тези истории съдържат хумор – мил и без злоба – с нотка невинност и даже малко фриволност. Но вместо "смешни", намерих по-точно описание: те са "сърдечни". Според Чудомирските критерии тези разкази са интимни и проникновени – навлизат в същността на живота на обикновените хора - попадии, клисарки и всякакви други персонажи с характерните им черти.

Те представят човешкия опит без злостната проницателност, която сме свикнали от многото комедийни шоу програми през годините. За тази причина някому историите могат би изглеждали „не чак толкова смешни”; защото ако пиеш чист спирт едва ли ще успееш напълно оцениш вкуса на деликатно вино.

Нашето усещане е притъпено от грубостта около нас; а в творбите на Мира няма място за цинизъм или грубота — там цари човечността. Кой обръща внимание на чувствителността на простосмъртните? Това прави именно Мира Папо! И го прави с такъв топлота и симпатия, че желаеш самият ти да потопиш душата си сред героите й. Поздравления за твоята човечност, Мира!