Нещата, за които мълчим

Да разчупиш оковите на нетърпението, да се изправиш... Погледни жеравът как спокойно и без усилие се възвисва; той е самият въздух, фин белег в синевата. Неговата сянка бавно избледнява до точица, до лекота, до спомен – като слънчево петно в очите на момиче. Светът е остър, малък и безутешен; болката му заспива дълбоко в гърдите му и утихва приютена в старото дъно. Когато се издигаш – като жерав, който напуска дървената клетка на заблудите. Най-сетне целият си, беззащитен и отвъд.