Отново да ме обикнеш. Лирика

**ОТНОВО ДА МЕ ОБИКНЕШ**

Докато снегът пада по стръмния склон на хълма, подобно на дете с играчка от забравеното си минало; докато бездънна вода носи младо дърво и го хвърля в морето да се тъне и гние; докато няма въздух за онзи, който тръгва нагоре по стръмната пътека и черната мъгла го обгръща; докато петниста земя се крие сред пустошта, животът ми напуска светлата част на мрака.

Случайността съществува, за да свърже две реалности, утроени в еднообразност. Докато блед огън обгръща планинска къща, задушаваща се в смола и дим, чувам как някой пее – гласът му сякаш блести... Пеех тази песен откакто започна сушата и всичко потъва в пепел от горчивосива охра; а във твоите очи просветлостта е скрита...

Така те запомних - красива и бледа, а думите ти са без звук и не ме призовават. Докато случайни хора с изтънчените си сенки напомнят за непреводими загадъчни знаци, а ти си вплетена в тях. Но там липсва доверие; опитваш се да достигнеш до въздуха със смесица от стронций.

Докато игнорираш почти достъпните слова и дори не осъзнаваш, че именно чрез тях присъстваш - ще успееш ли отново да ме обикнеш или споменът ще остане като свежа следа в саркофаг?