Отново да ме обикнеш. Лирика

ОТНОВО ДА МЕ ОБИКНЕШ

Докато снегът се спуска
по стръмния скат на хълма,
тъй както дете - с каика
на своя забравен дядо;
докато вода без дъно
отнася дървото младо
и хвърля го сред морето
да тъне и да изгнива;
докато не стига въздух
за тръгналия по стръмна
посока към върховете
и черна мъгла го скрива;
докато петниста угар
се гуши из пущинака
животецът ми напуска
по-светлата част от мрака.
Случайността съществува,
за да посрещне двете
реалности, утроени
с протяжност една и съща.
Докато безцветен пламък
обхваща планинска къща,
която се задушава в ярем
от смола и пушек,
дочувам как някой пее
и сякаш гласът му свети...
Припявам си тази песен,
откакто настъпи суша
и всичко потъва в пепел
от охра горчивосива,
а в сведения ти поглед
просъницата се скрива...
Така съм запомнил тебе -
красива и бледолика,
и думите ти безгласни,
с които не ме повика.
Докато случайни хора
с изтънчените си сенки
напомнят непреводими
и тайнствени логограми,
а ти си втъкана в тях,
но доверие няма там и
опитваш се да достигнеш до въздух,
със стронций смесен;
докато се забавляваш
с достъпни почти за всеки
слова и дори не знаеш,
че в тях си се въплътила,
отново да ме обикнеш
дали ще намериш сила,
или в саркофаг ще легне
изтлелият спомен пресен?!