Инок Ардън

Така се венчали с радостен звън на камбани, но в сърцето на Ани липсвал този звук. Някак си около нея сякаш постоянно звучели стъпки от неизвестно място и някой шепнел неразбираеми думи. Не искала да бъде сама у дома, нито пък обичала да излиза без компания. Или стоял цял ден в ждрелото, вперил поглед към морето като корабокрушенец, който копнее за платно. Но дните минавали един след друг – без платно или каквото и да било друго, само слънчевите лъчи пробивали през пурпурния изгрев между папратите и палмите; скалистите брегове блестели с отраженията на утринната светлина по водата и острова му, а после тези отблясъци били видими вече и на запад; най-накрая големите звезди сияели над океана с неговия непрекъснат рев, а стрелите на изгрева оставали там – без никакво платно! Веднъж той чул далечния блясък от енорийските камбани; внезапно изпитал трепет и рязко скочил при вида на омразния остров. Чувствал присъствието на Онзи, който никога не оставя самотна душа желаеща общение с Него – иначе вероятно щеше да умре от самота.