Светлина и Сянка

Има страдания в този живот, които разяждат душата бавно, като проказа. Тях с никого не можеш да споделиш, защото хората са свикнали да ги смятат за нещо случайно и нелепо, и ако някой има неблагоразумието да разкаже или да пише за тях, ще се опитат да ги отминат със скептична и насмешлива усмивка, както го изисква благоприличието и собственото им убеждение. Така е прието, защото човек все още не е открил средство да облекчи тези страдания. Единственият лек против тях е забравата, която носи виното, или изкуственият сън, предизвикан от опиума и наркотиците. Уви, въздействието на тези средства е краткотрайно и вместо облекчение те носят впоследствие още по-силна болка. Ще разбули ли човек някога тайната на тези необясними чувства, на тази сянка, която пада върху душата му в мига между съня и пробуждането?
Аз ще опиша едно такова преживяване. То ме разтърси така,че никога няма да мога да го забравя. Съдбовният му знак ще ме съпътсва до сетния ми ден. надхвърляйки границите на човешкия разум, и ще трови живота ми. Написах "ще трови", но всъщност исках да кажа, че белега от него съм носил и нося винаги.
Ще се опитам да опиша онова, което си спомням, онова, което е останало в паметта ми от събитията, свързани с него. Може би тогава ще успея да стигна до някакво заключение или поне да се уверя,че е било истина. За мен няма значение дали другите ще повярват, или не... Страхувам се само от едно - че утре мога да умра, без да съм познал себе си. Жизненият опит ми показа каква ужасна бездна зее между мен и другите хора, разбрах, че доколкото е възможно, трябва да мълча, да пазя мислите си за себе си и ако сега съм седнал пред белия лист, то е само защото искам да се запозная със сянката си... Сянката, която се е привела върху стената пред мен и сякаш лакомо поглъща всичко, което пиша. Заради нея го правя. Кой знае, може би ще успеем да се опознаем по-добре. Откакто прекъснах всички връзки с околните, иска ми се да опозная по-добре себе си.
Абсурдни, празни мисли, ще каже някой. Може би, но те ме измъчват повече от всяка истина. Особено един въпрос: възможно ли е хората, които наглед толкова приличат на мен, с които сякаш имаме едни и същи желания, страсти и потребности - възможно ли е те да са създадени само за да ме заблудят? Не са ли това шепа сенки, появили се на света, за да ми се подиграват и да ме мамят? Възможно ли е всичко, което чувствувам и виждам, да е само плод на въображението, да няма нищо общо с действителността? Пиша единствено за сянката си, която се появява върху стената, щом светне лампата. Трябва да разкажа за себе си.
В този мръсен свят на бедност и нищета един-единствен път ми се стори, че и в моя живот прониква слънчев лъч. Но, уви, това не беше слънчев лъч, а само мимолетен отблясък, само падаща звезда, която ми се яви в образа на една жена или ангел. Нейната светлина ми показа в един миг величието й и всички злочестини на моя живот. Сетне, както и трябваше да се очаква, въртопът на мрака я погълна отново. Не, не съумях да задържа за себе си този призрачен лъч.
Изминаха три месеца, не, два месеца и четири дни, откакто изгубих следите й, но споменът за нейния омагъосващ взор, за пагубната искра в очите й остана у мен завинаги. Как мога да я забравя, щом е тъй свързана с моя живот? Името й няма да назова, защото с ефирното си, стройно, мургаво тяло, с двете си големи блестящи и вечно учудени очи, в които болезнено и мъчително изгаря моят живот, тя не принадлежи вече на този хищен и лицемерен свят. Не, не трябва да цапам името й с нищо земно.
След като я видях, аз рязко се отдръпнах от хората, от глупаците и щастливците, и потърсих забрава във виното и опиума. Всеки мой ден преминаваше и преминава между четирите стени на стаята ми.