Поколенията в театъра

Тази книга представя истински непубликуван творчески архив на две поколения от семейството Сърчаджиеви. Преди около година и половина поех трудната задача да организирам наследството, оставено ми от баща ми, проф. Богдан Сърчаджиев - писменият архив на нашето семейство. Докато се задълбочавах в обширния набор от документи, чернови на статии и лекции, работни бележници, режисьорски експликации, теоретични разработки и лична кореспонденция заедно с множество снимки, преживях две неочаквани чудеса. Първото бе възможността да се запозная „очи в очи" с дядо ми - проф. Стефан Сърчаджиев (един от основателите на съвременния български театър), когото не познавах приживе и чиято история бях чувал само чрез разкази.

Вторият момент беше връщането на моите скъпи роднини – майка ми и баща ми – които загубих рано и ненадейно; те сякаш оживяха пред мен и започнаха да разговарят с мен точно както винаги са го правели – използвайки езика на театъра, който е толкова познат още от детството ми.

Да принадлежиш към рода Сърчаджиеви означава да си свързан с театралното изкуство; средата ти е наситена със спектакли, приятелите на родителите ти са артисти или хора на изкуствата. Дори смъртта има своето място в театралната реалност: през 1965 г., дядо ми почива по време на редовен спектакъл в Народния театър; през 1992 г., след драматично общо събрание за бъдещето му умира майка ми - актрисата Дора Глинджева; а ракът взима живота на баща ми точно в деня на премиерата на новия му спектакъл...

Когато мисля за детските си години, спомените изплуват ярко: вечери прекарани в гримьорните или залата заради представлението на майка ми; обеди след училище не вкъщи, а във фоайето нa театъра покрай репетициите й или докато баща ми учеше студенти във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Убеден съм, че почти всеки член от фамилията ни носи подобен опит като прекия наследник ма Великия Сърчо - проф. Стефан Сърчаджиев.