Останка от една горда нощ

В настоящата книга се разглежда идеята, че българското възприятие на света е основано на теологически принципи, свързани с нееманципираността в естетиката. Тази концепция черпи вдъхновение от калокагатийния златен фон на византийската естетика, която поддържа дълбока геополитическа насоченост и изглежда устойчива на потенциални промени в тази насоченост.

В седмата теза от "За понятието за история" Валтер Бенямин описва неизменната тъга у историка и писателя, чиято стратегия включва „вчувстване в победителя“. Но защо този подход да бъде съпроводен с тъга? Това противоречи ли на ежедневните наблюдения и ясно очертаните избори по време на личния „преход“? Или може би тъгата представлява хитрост на разума, който я използва като метод? Не води ли това приложение на меланхолията до своеобразно вчувстване в нуждата на победителя да освободи себе си от вината, произтичаща от лесната му победа? В крайна сметка човекът, изпитващ тъга, притежава красота; а тази естетическа концепция за тъгата символизира безжизнения пулс на мрака – отчаяно стремящ се да улови мигновението изразяващо времето през неговите теолого-политически аспекти.