Творчеството на Никодим Светогорец и Атонският неоисихазъм

В религиозната литература на Балканите през XVIII и XIX век, се наблюдава стремеж към нови езиково-стилни интерпретации с цел да станат достъпни традиционните богословски и поучителни текстове за широките християнски среди. Никодим Светогорец, свързан с дамаскинарската книжовническа традиция, продължава просветителските усилия на автори, публикували важни книги на народен гръцки в Венеция. Неговият значим статус като реформатор на църковната литература допринася за динамичното развитие на балканската културна общност и определя бъдещето на образователните центрове, където ще учат български писатели.

Изследването представя за първи път сложния въпрос относно движението „коливари“ - монаси от Света гора, които се стремят да възстановят каноничността на църковните обреди. Те искат не само да върнат поминалните служби в събота с варено жито (коливо), но основната им мотивация е да осъществят пълното възстановяване на православното учение такова каквото е предадено от светците. През този период възниква реформираща монашеска литературна общност, включваща известни фигури като Неофит Кавсокалевит и Атанасий Пароски. Професор Донка Петканова разглежда влиянието на творбите на Агапий Критски върху българското възраждане.

След систематизацията и аналитичното представяне на произведенията от Никодим Светогорец, българските изследователи получават необходимата база чрез труда на Мариалена Карамузи.

Друг аспект от дейността му е неоисихазмът – движение със специфичен подход към духовността и образоваността в контекста на гръцкото Възраждане. Изследването показва как това движение реагира срещу деградацията във вярванията сред балканските християни.

Неоисихазмът насочва вниманието обратно към основополагаещите принципи в християнството - ежедневната връзка с книгата и знанието чрез четене. Средствата за реализация са манастирските условия под ръководството например па Исихастките монах Паисий Величковски и самия Никодим; те осигуряват единствената форма за образование тогава – манастирска.

Дори ако неоисихазмът има своите ограничения през този период, той успява да акцентира важността откритието сред читателите спрямо древногръцките ценности без нуждата от западноевропейско влияние.

Карамузи развива теми около книгите "Добротолюбие", "Неомартирион" и "Христоития". Тази работа разкрива взаимовръзките между различните литературни школи при подготовката им както по отношение съдържание така и стилово разнообразие – особено важно когато става дума за преводачески практики между славянския язык избран от Паисий или говора предложен от Никодим.

Работейки над своя анализ Карамузи предоставя дълбочина във всяко проучване относно зависимостта между житийната проза у двамата автора: животописаният разказ преминават трансформация през времето до финализиране при последвалото взаимодействие помежду си направлявайки идеята зад текста ѝ.

Творчеството му показува промени в начина по който обществото разбира концепцията благоговение посредством чистота у написаното слово което предлага уникална перспектива извън класическата рамка подложена до момента.
Накрая можем ясно да видим как неговият труд маркира прехода межди дидактическото познание спряло внимание върху сюжетност а именно начална стъпка накъм фикционална литература .

Заключителният раздел идентифицира новини посоки в развитието монархизма синхронизирайки го с широка картинка — докато досега доминират интровертно настроени нагласи след време започват активно формирание екстровертни връзки .