Призрако, стой! Стихове

Сашо пишеше навсякъде – в тетрадки, по салфетки, на сметките и дори на цигарената кутия. Понякога използваше дори парче фазер. Бързо и импулсивно записваше мислите си, често задрасквайки или изхвърляйки написаното. Винаги бе в hurry - да живее, да създава, да пие и да обича...

Поезията на Александър Стоянов (1970–2008), която е творена в заведения и болници през 90-те години, може би най-добре представя духа на ъндърграунд литературата. По някакви причини подобен стил не се наблюдава толкова активно в Пловдив или вероятно остава скрит за много време преди да бъде открит.

Тези стихотворения са написани върху всякакви повърхности освен пишеща машина или компютър. Те съществуват на случайни листчета хартия и салфетки, които попадат в ръцете му точно както самите текстове възникват спонтанно. Рецитирали са ги пред приятели; те не са били подготвени за публикуване и нямали амбиция да станат част от книга. Тази поезия улавя момента – мимолетния миг, който все пак успява да бъде спасен за кратко.

Сега тези произведения са събрани в томче – първото им издание след 15 години от смъртта на Сашо и 30 години след тяхното писане благодарение на усилията на семейството му за запазването им и помощта от негови приятели като журналиста Спас Кузов.

В тази папка (или файл) не е било възможно нито да се установи редът на написаното от Сашо, нито пък да се отделят успешните творби от останалите. Но при четене човек усеща автентичността на поета: неговата лична трагедия, уникален език, раната му , отчаянието комбинирано с присмеха му; надеждата сред клеймото; пречупванията между вярност към себе си и самоиронията; любовта оплетена с отказа; самотата контрастираща с приятелствата...