Иронията

Иронията представлява динамиката на съзнанието, духът, който постоянно поставя под въпрос и оспорва собствените си творения, за да запази своята живост и да контролира кодовете, културните норми и церемониалните практики. Тя неуморно атакува т.нар. свещени основи: с безцеремонните си въпроси разрушава всяко определение, неизменно обновява решенията на проблемите и в момента смущава самодоволната педантичност, която се стреми към постоянство в дедукциите си. Иронията е израз на тревога и неудобство от живота. Тя ни показва вдлъбнатото огледало, в което ставаме червени при вида на нашето деформирано отражение; учи ни да не възхваляваме себе си и гарантира правото на нашето въображение върху непокорната реалност. Човекът, който игнорира тихия шепот на иронията, осъжда себе си на застой в догматизъм и блажено затъпяване.

Текстът е взет от главата "Играта на любовта и хумора" от Владимир Янкелевич (1903 – 1985), известен френски философ-културолог музиколог. Той дълги години преподавал морална философия и метафизика в Сорбоната като ученик на Леон Бруншвиг и Анри Бергсон. Янкелевич критикувал философии, които не резонират със сърцето или въображението му; той защитава концепция за мислене наречена “мъдрост”. Научният му интерес обхваща теми като метафизика относно “не-знам-какво” - терминирано понятие за онова несигурно знание - а също така разглежда липсата при привидното наличие ("почти-нищо"). Освен това проучва добродетелната етика както и естетиката на неизразимото чрез редица монографии: "Не-знам-какво и почти-нищо" (1957), "Музиката και неизразимото" (1961), "Смъртта" (1966), "Прошката" (1967) , "Невъзвратимото و носталгията" (1974) , "Парадоксът على морала" (1981) сред други произведения.