Записки по българските въстания

Не спирам да се питам откъде идва тази божествена дарба у овчарчето Джендо от Медвен. Може би през вековете на робство някакъв ген е бил скрит, запазван и е чакал своя момент, за да вдъхнови душата на един мъченик? Независимо дали това е възможно или не - "Записките" са пред нас и ще оставят следа във времето.

В българската литература има по-гладки текстове и по-изящни произведения, но няма друга книга, която да бъде толкова изразителна за българския дух като "Записките". Когато ги преглеждах отново, ме обзе тревога относно начина, по който съвременният нетърпелив читател с многобройни знания и малко четене ще посрещне словото на Захари Стоянов. Дали той ще прояви смелостта и търпението да прочете целия този епос? И още по-важното – дали ще успее да намери себе си в него? Вероятно ще му направи впечатление колко примитивен и жесток е бил животът на децата и юношите в Балкана и Добруджа. Ако читателят издържи трудностите при разбирането на множеството турски термини в книгата, може би ако настроението му позволява, ще признае богатството на езика на Захари Стоянов спрямо сегашната несигурна българска реч.

Захари Стоянов ни завеща своите записки за наше вдъхновение – те предизвикват радост и тъга у нас. Той почина едва навършил тридесет осем години; говорят дори че го убили с отрова. Може би именно от благодарност.

Захари Стоянов вече не е сред нас; подобни нему също липсват, а никой не знае дали някога ще се появят нови личности или просто ще останем сами без тях.