По-горе билото, майстори! Сиймор: Запознаване

Много хора на моята възраст и с подобен доход, които споделят спомени за своите починали братя в завладяващи дневници, изобщо не си правят труда да посочат дати или местоположения. Липсва им желание за сътрудничество. Решил съм да не позволя това да ми се случи. Днес е четвъртък и отново седя на своя неудобен стол.

Часът е един без четвърт след полунощ и аз стоя тук от десет часа насам, опитвайки се да намеря начин да представя Сиймор като атлет и играч, без да обидя онези, които нямат отношение към спорта. Удивен съм и разочарован, че няма как да го направя без предварително извинение. Все пак принадлежах към английската катедра, а двама от колегите ми скоро ще станат модерни поети с утвърден статус; трети пък - литературен критик - е много популярен сред академичните среди тук на Източното крайбрежие и представлява значима фигура сред специалистите по Мелвил. Тази тройка (аз съм им слабост) през сезона на бейзболните мачове веднага тичат към телевизора с бутилка студена бира в ръка така, че всички ги виждат. За жалост малкото камъче, което хвърлям в градината им от стъклената къща не може сериозно да навреди.

Откакто помня себе си винаги съм бил запален по бейзбола; сигурно има част в мозъка ми приличаща на дъното на клетка за птици покрито със стари спортни статии. Всъщност една от причините за успешната ми кариера повече от шест години беше способността ми да разказвам историята на момчетата Уейнър или как Коб краде база през 1921 г., когато самият аз бях едва две годишен – тези факти впечатляваха аудиторията.

Още ли приемам всичко твърде лично? Още ли не мога да приема спомените за детството си? Не мисля така. Вероятно причината е във възрастта ми - време е стареещите писатели вече постепенно да напуснат игрището.

Знам защо се колебая при представянето му: преди години познавах интелигентния Къртис Колфийлд, който загина при десант в Тихия океан; веднъж видях как той играе топката толкова непохватно — все едно беше момиче — реакцията на Сиймор тогава остава жива в паметта ми.

Сиймор обожаваше игрите независимо дали са външни или вътрешни — той бе удивителен играч както понякога ужасно слаб; почти нямаше междинна позиция между тях.
Преди няколко години сестра ми Франи ме информираше как първата й памет е свързана с наблюдение над него докато играеше пинг-понг у дома ни.
Вероятността тя действително я гледала като бебе предполага наличието там точно около мен – противникът вероятно бях именно аз.
Когато участвахме заедно чувството бе такова сякаш срещу мен стоеше сама Майка Кали! Сиймор никога не обръщаше внимание върху резултатите му – просто удряше всяка топка без значение къде лети тя./.../
Джеръм Селинджър, Из "Сиймор: Запознаване"