Търнър: Структурен разрез

Сградата, в която се намират произведенията на изкуството, е съвременна, докато самите картини са от миналото и бъдещето: това представлява последния парадокс в следсмъртното съществуване на Търнър. Те показват отражение на противоречивия му живот и още по-сложната му натура: той е едновременно адаптивен и бунтовнически настроен, скъперник и хитрец, безсрамен имитатор и смел иноватор – своеобразен двойник, който би могъл да заяви като Рилке: "Ти си вторият в моята единствена самота". В този вихър от противоречия, който характеризира творческата същност на Търнър, изпъква една спонтанна живопис – все още необуздана век и половина след своето възникване; тя остава недостижима и неразбираема.

Множество критици са опитвали да анализират неговото творчество. Дори преди десет години написах книга за него с вдъхновение от различни области – философски, научни, поетични... Някои известни личности направиха комплименти относно труда ми - Роман Якобсон, Клод Леви-Строс , Джулио Карло Арган. Но дори с тези похвали трябва да призная незнанието си как точно да обясня уникалността на живописта му. Тя нахлува със своя дълбочина там където човешката четка никога не е стъпвала. Думите не успяват да я достигнат; те се заплитат и най-накрая просто се провалят.

Не всички критици признават собствената си слабост при анализа й. За да прикрият несигурността си някои прибягват до сарказъм. Един такъв критик през 1846 г. пише: "Всичко у Търнър изглежда безформено; пейзажите му приличат на портрети на нищото." С времето именно тази жлъч вдъхновява нов прочит към загадъчните картини на художника.

След задълбочени размисли от философите Сартр и Хайдегер вече разбираме по-добре концепцията "да рисуваш", която не винаги предполага конкретно допълнение или цел; рисуването може просто да бъде актът само по себе си — което правеше Търнър — затова картините му често биват наричани "портрети на нищото". Но именно в това „ничто” лежи неговата величавост.

Вероятно моят опит за обяснение е недостатъчен убедително; може би ще помогне ясният поглед върху работите на Светлин Русев изложени в Парижкия есенен салон — фоновете им постепенно стават пространи цветови полета без конкретика наподобяваща “Хълмите” или “Цъфналото дърво”. След десетилетие предметната определимост изчезва— фонът става огромна площ от цвят—a тук откритията правени първо от Търнън блестят.

Нито тогавашните зрители нито днешните консервативни мислители осъзнават мощното красноречие които предоставят тези пространства без граници или приспособления. Учени ги описват като началото на оцветяване - но термина носещ значение чрез деепричастие носи много повече дълбочина—"начеващ цвят" означава раждане както цвета така света.
Ако започването символизира безкрайността какъв ли край има? Може ли някой веднага отвъд невидимостта? Това тестваше самият Търнер а вероятно доста хора около него . Всеки който има смелостта погледне празнотата всред вселенските тайни вижда радоста вътре във всичкoто Петър Увалиев