Броеницата

Написах тази книга така, както е, защото нямам представа как иначе да се подходи, ако човек търси истинските си отговори на въпросите за смисъла. Направих нещо като словесно самоубийство – болезнено и искрено изразяване на себе си, което според мен трябва да бъде характерно за всяко изповедално самокритично разглеждане.

Смятам, че когато отделяме повече внимание и инвестираме жизнена енергия в нашите лични равносметки, историята на човечеството би могла да изглежда съвсем различно. За жалост обаче тя остава деформирана – не само в буквалния смисъл.

Защо "Броеницата"? Ами защо не? Не прилича ли животът ни на наниз от все по-малки златни кехлибарени зърна - хора, събития и прозрения - които остават зад нас с времето?

Подзаглавието "На попрището жизнено далеч отвъд средата" съм обяснил в края на книгата. Там пиша следното: „В чест на Данте използвам играта с думите. В неговото произведение той говори за намирането си в мрачен лес след сблъсък с погрешен път. Гениалните личности често живеят кратко време и имат спътници като Вергилий. Ние сме тук много по-дълго време, но най-често сами вървим през тъмния лес. Господ продължава да е милостив към всички нас – гении или просто смъртни – предоставяйки ни шанса поне да опитаме да разберем дали сме по правия път или сме заблудени в мрака."

Господ знае всичко това; ние обаче не знаем достатъчно. Но никой не може да ни възпрепятства да проучваме околността дори в тъмнината.

Васил Пекунов