Последният ден на един осъден на смърт

Достоевски споменава в своите писма и в романа си „Идиот“, че текстът на Виктор Юго е „най-истинският и правдив“. Това се случва след като той за първи път прочита късия роман „Последният ден на един осъден на смърт“.

Книгата, публикувана само веднъж на български език в началото на 20-ти век, предизвикала шок при излизането си през 1829 година. Тя представлява манифест против жестокостта на смъртното наказание.

Главният герой, отхвърлен от обществото и осъден да умре заради престъпление, всяка сутрин се събужда с мисълта, че може да е последният му ден. Той прекарва времето си в разказване за живота си и периодите преди затварянето му. С напредването на часовете обаче разбира безсилието си да промени съдбата си – трябва да поеме по пътя, който мнозина са извървели преди него – този към гилотината.

Книгата излиза наред с разказа „Клод Гьо“, вдъхновен от реално събитие. През 1831 година Клод получава присъда от осем години затвор за кражба. В затвора убива един от надзирателите с брадва. На базата на тази новина и процеса срещу него Юго пише своя разказ, чрез който критикува социалната система от онова време.