Да бъдем силни поети

Снощи сънувах сняг, покриващ пресния гроб на един приятел – поет. Той беше неугледен, но изключително достоен самотник, който обикаляше улиците на Бургас. Често се появяваше зад ъглите, опиянен от етимологии и звуци, потапяйки се в тяхното отражение сред мъглата на предсократическия смисъл. Беше погълнат от вечната надежда за езика на поезията без думи; нейният глас можеше да бъде чут вечер край солниците и тръстиките - носеща мелодия от северния вятър.

Понякога го нападаха грубо пияните синове на еснафите. Той презираше техните повърхностни радости и никога не облече скъпоплатени дрехи. Те го ритаха с ярост, без да осъзнават, че тялото му е само обвивка и духът му остава недосегаем и свободен.

Някъде високо и светло, в своя честен атеизъм – там където всички ние мечтаем да стигнем.