Лала Боса

В творбите на Деян Енев се усеща лека атмосфера: излизаш навън в ранен зимен ден, поемаш студения въздух и знаеш, че зад ъгъла те очаква черният тромпет на стойностната човешка история – вземи го и започни да свириш.

Разказите в тази книга наподобяват въгленови рисунки. В същото време те са като бронзови отливки. Такова единство между крехкост и здравина е трудно за постигане – присъства при Хемингуей и може да бъде открито днес у Захар Прилепин. За тези, които предпочитат сложния език пред яснотата на таланта, Деян Енев не е идеалният автор. Но онези читатели, за които той пише – винаги си задават въпроса: колко още ще „скъсява“ своите кратки разкази без това да повлияе на тяхната способност да те хванат за гърлото? И то така силно, че сълзи да потекат от очите ти.

Пътят, по който върви Деян Енев, ми напомня стихотворението на Иван Пейчев: „О, разбери, че ти си вик, превърнат във мълчание.“ Защото напоследък разказите на този значим български писател всъщност представляват именно това – виковете му са трансформирани в тишина.

Златозар Петров