Грифонът и Химерата. Българската душевност през Възраждането

"Бай Ганьо" и "Чардафон Великий" представят два аспекта на едно и също явление – символизиращи грифона и химерата, те изразяват раздвоението в народното самосъзнание и колебанията относно това кой носи новите ценности – обикновеният народ или новопоявилата се интелигенция.

Според Алеко, Бай Ганьо е нахален човек, който без задръжки си пробива път в живота; за Захарий Стоянов той е олицетворение на обществените добродетели, патриотизма и духа на народа. Тези два образа са противопоставени един на друг в саморазрушителна борба.

Чардафон, идентифициран с Бай Ганьо, не служи на родината и няма намерение да пожертва живота си за нея. Въпреки че притежава жизненост - дори прекалена такава - тя е насочена единствено към личната му изгода. Неговата сила произлиза от времето на Възраждането; знаем от Алековия текст, че той участва в Старозагорското въстание.

Но тези спомени вече принадлежат на миналото. Идеалите са забравени; Бай Ганьо живее без никакви спомени от борбите за свобода – те просто не го интересуват повече.

Той отказва да признае своето минало. Цялата му жизненост е сведена до груб прагматизъм: стреми се да живее добре вместо да умира за България.

Страшно впечатляваща е картината при сравнението между грифона и химерата, Чардафон Великий и Бай Ганьо – както фейлетоните на Алеко срещу Записките. Бихме желали двамата герои да проведат директен диалог помежду си в открит спор, но вместо това те стоят като величествени символи пред общността ни; напомнят ни ритуала в Африка с маските – смеещото се лице срещу тъжното.
Владимир Свинтила."