Невъзможните убежища на поезията

"Невъзможните убежища на поезията" представлява опит за създаване на роман, който сам по себе си е невъзможен. Този текст има неясна жанрова идентичност, тъй като липсва основна сюжетна линия и всякакви свързващи елементи освен темата, зададена в заглавието. В същото време той балансира между поезия и проза, а също така граничи с гротескното; именно затова се описва като "поетесков", комбинирайки аспекти от двете области. Седемте сюжетни линии се преплитат около една обща метафора: разпадането на поетичното в контекста на баналната реалност – това poетично разбиране за света, език и стил на живот потъва в абсурдността и лудостта, подобно на чистилище пред лицето на небитието. Резултатът е трагична притча, която сама изживява своите негодувания и самоирония чрез разнообразие от ситуации и стилистични подходи.