Лирика. Антология

Автор: Борис Христов

За един песимист

Да, той е роб на народа и дълбоко спи в безразличие,
потопен в тишина без злоба, потънал в обичайния покой.
Тежки окови носи и така смирено умира,
че сякаш намира щастието именно в страданието:
да, братко, той е роб.

Но не говори с хули; недей да го проклинаш жестоко,
защото не вижда злото, когато то по-дълбоко
се впива с нокти;
изсмуква последната капка животворна кръв
от неговата плът – всичко е дал за това:
защо грешиш?

Знам, че ти го обичаш, този вековен невольник,
и с болка го укоряваш от мъката си като син –
зная твоите мечти...
Възрастал си до него и делил си трудните моменти;
но кажи ми истински - познаваш ли го?

Ох! Да беше знаел тайните му съмнения
и сърдечните му жалби; мъките безкрайни
на този прегърбен роб!
Сигурно би се ужасил и нямаше да клеветиш толкова злобно,
а горчиво би оплакал тъжната му съдба,
като пред бащиния гроб.

А той недоволства от своето поробване;
осъзнава дълбочината на неправдите около себе си,
но няма сила да се бори...
Неправдата обвинява бедността
и поглеждайки към небесата очаква спасение:
слепее в черното нищо!

Иди при него: лъчът на знанието ти -
в непрогледната тъмнина там нека блести.
А ако погледне към теб ще разруши оковите тогава
и сам ще открие пътя към честитата бедност.

Пейо Яворов