Memento minotaurus

В разпокъсаната уста на лабиринта
потъват
и стон, и шепот,
болка и съмнение.
Удавени в отровната си съдба,
повлечени от страховитото си бреме,
наследниците помнят с ужас интермедиите
звуците
на вдъхновението.
Градът е опустошен без надежда,
Обезлюден, той е безизходен.
Жестока самоубийствена нежност
в прегръдката на лепкава мелодия
изплуват силуети
неизменимо.
С прилежност някъде далеч цъфтят
лози,
душещи ветрове се размотават.
През мрачни алеи и горски пространства,
вгледани в луната,
псета вият.
В измамна елипса обикаля
планетата,
А Минотавърът пасе
телета.