Римските императори срещу готите на Книва

Политическа митология, исторически документи и възстановена събитийност.

Периодът на войнишките императори е сред най-спорните в историята на Римската империя. Той обхваща времето от края на династията на Северите (235 г.) до управлението на император Диоклетиан (284 - 305 г.). Продължителността му е предмет на продължителни изследвания и научни дебати, като различните автори определят различни начални моменти за този период в зависимост от използваните критерии. С увеличаването на влиянието на армията, започнало при управление на Септимий Север (193 - 211 г.), контролът върху легионите постепенно се изплъзва от ръцете на управляващите. През този интервал легионите стават реалната сила зад централната власт, а императорът губи статута си и все повече зависи от желанията и интересите на войниците. Владетелите са принудени да водят армии по границите, тъй като верността у войниците бързо може да бъде пренасочена.

С укрепването на позициите си армията поставя сената в положение само с ограничено влияние, стремяща се към власт. Италия бързо губи своето значение и привилегии в провинциалната система. Регионализмът взима превес; произходът вече не играе важна роля за социалния статус и почти всеки може да стане император. Легионерите редовно избирали свои фаворити за владетели с кратък мандат, тъй като насилието често предизвиквало техните смени. Икономическата структура преживява значителни реформи – не всички успешни – докато религиозният живот също претърпява промени с растящото влияние на християнството.

Изследването направено от Лили Грозданова акцентира върху девет години от разглеждания период – между 244 и 253 г., които изглеждат малко значими спрямо цялата история империята. В него са включени управленията тринадесет дни: Филип Араб (M. Iulius Philippus) (244–249), Траян Деций (Gaius Messius Quintus Decius) (249–251), Требониан Гал (Gaius Vibius Trebonianus Gallus) (251 - 253) както и техните съвладетели; добавя се още няколкомесечното управление Емилий Емилиан (М.Aemilius Aemilianus), което повишава броя августини през този период до осем. Тези години дават възможност за наблюдение над зародишите процеси в развитието около времето след тях сред войнишките императори; те очертават тенденции подготвящи прехода към нова ера – тази известна като Доминация.