Езикът на пустотата

"Езикът на пустотата" на Антоанета Николова е изпълнен със Слово, което се разбира и преживява с лекота и увлечение. Слово, което с деликатност и финес въвлича читателя във философския и поетичния свят на източната мъдрост и усет за света. Свят, твърде чужд на рационализиращата философия, за която интелектът и неговите антиномии са фетиш, но твърде близък на поезията, с която "Пустотата говори и изразява Неизразимото". Но този странен и вълшебен език на Пустотата не е само далечен, екзотичен културен феномен. Той е универсален език, който започва там, където свършват думите и може да бъде изразен и чрез българското поетично Слово, чрез словата на българските поети. Този главоломен културен скок, чрез който Антоанета Николова свързва източната философия и поезия с българската (разделяни дълго от безбрежни духовни векове и пространства), може да се направи само на крилете на философско-поетична интуиция, която надмогва границите, предразсъдъците, мисленето и говоренето с антиномии. За да се превърне този неимоверно труден културен скок в естествен и красив полет, се изисква нещо наглед много просто и същевременно толкова трудно постижимо: да приютиш в душата си всеразбиращото и всеприемащо сетиво на източния мъдрец и отворената доверчивост на детското сърце. Източната мъдрост, която приема света като взаимообвързан, единен, нераздвоен (на тяло и дух, на мисъл и чувства, на външно и вътрешно, на субект и обект, на движение и покой), е в края на дълъг път на вътрешно, лично духовно движение и преодоляване на видимостите и мнението. Детето започва своя път с тази непредпоставена, изначално дарена му "мъдрост" на сетивата и чувствата. По този начин краят и началото, сложното и простото, опосредст-ваното и непосредственото също са взаимообвързани. Така Антоанета Николова успява да постигне своя предмет - източното философско-поетично преживяване и изговаряне на света, представено и в българската поезия - защото го е интериоризирала като вътрешна нагласа и интуиция, защото той е престанал да бъде за нея нещо външно. Само така могат да бъдат чути "думите-вибрации" - "тон от несекващата мелодия, с която вибрира светът". Само тогава сетивото на мъдреца дете може да надмогне шумовия фон на различните езици, за да прочуе Езикът на Пустотата, независимо дали неговото средство е китайският, корейският, арабският, българският език или хинди. Език, който обединява, а не разделя. Език, който сме знаели като деца, но сме го забравили, и поезията е за това - да ни го припомня, да обвързва края и началото.
Поради максималната близост, "емпатия" до езика и духа на своя предмет, при която външно и вътрешно, субект и обект, изследовател и предмет са взаимообвързани, нераздвоени, жанрът на книгата е трудно определим според общоприетите стандарти и класификации. Но това не е неин недостатък, напротив. Това е още един пробив, този път по линия на жанра, срещу разграниченията и разделителните линии, срещу етикиращото назоваване, което е и ограничаване.
"Езикът на Пустотата" на Антоанета Николова е и философско-културологично изследване, и литературоведско есе, и антропологично-психологичен анализ на източната философия и поезия като духовен модус на човешкото, който еднакво се чувства "у дома си" в Китай, Индия, Корея, България. Но нито жанрът, нито езикът на тази сложна духовна "архитектоника" на анализа са еклектични. Напротив, те са изключително хармонични, единни, взаимообвързани, взаимно "откликващи". Такива, каквито са езикът и жанрът на духовните феномени, които авторката осмисля, обживява и обговаря. Защото за Пустотата - за онова, което е отвъд и извън разделенията, антиномиите, определенията, което е преди тяхното раждане или след тяхното угасване, се изисква не-език, не-думи, не-жанр. Защото "Там, където свършват думите, започва Словото". Антоанета Николова не само разбира и съпреживява това Слово така, както то е представено във философията и поезията на будизма, на даоизма, на ведантизма, в българските им поетични проекции: Людмила Балабанова, Антоанета Богоева, Георги Господинов, Кристин Димитрова, Красимира Зафирова, Мария Каро, Екатерина Йосифова, Николай Кънчев, Амелия Личева, Иван Методиев, Димитър Стефанов, Едвин Сугарев, Силвия Чолева. Нещо повече, нейният текст е един чудесен опит Езикът на Пустотата да заговори чрез една опоетизирана философска проза.
Сред българските поети, към чието творчество Антоанета Николова подхожда с много дълбока поетична интуиция и с душевна щедрост и откритост, липсва един. Това е самата Антоанета Николова, в чиято поезия Езикът на Пустотата живее, играе, тъгува — свободен и естествен като дете. В "Езикът на Пустотата" поетесата се е оттеглила в тишината и безмълвието, за да изостри нашата чувствителност и усетливост, да ни помогне да чуем и усетим, да съпреживеем Езика на Пустотата, на който говорят далечни култури или родни поети.
Скромността, забравянето на егото, сливането със света и с другите е още един знак за това, че авторката е намерила общ език с Пустотата, че говори на нейния език. Колкото повече хора придобият чувствителност и се научат да разбират и преживяват този език, толкова повече светът ще става единен, неразделен, взаимообвързан.
Нонка Богомилова