Езикът на пустотата

„Езикът на пустотата“ от Антоанета Николова е произведение, изпълнено с текст, който лесно се възприема и предизвиква интерес. То нежно и изтънчено въвлича читателя в дълбочината на философията и поезията на източната мъдрост. Тази сфера е далечна за рационалистичните концепции, където интелектуалните противоречия са обожавани, но същевременно е близка до поезията, която „Пустотата използва за да изрази Неизразимото“. Въпреки че този уникален език не е просто екзотичен културен феномен, той представлява универсална форма на комуникация – започвайки там, където думите спират. Може да бъде изразяван и чрез българската поетична традиция.

Този забележителен преход между източната философска мисъл и българската поезия (досега разделяни от безброй векове) може да се осъществи само благодарение на интуитивното свързване между различни концепции. За такъв труден културен скок към естествено красив полет се нуждаем от простота: способността да приемем всеприемащото сетиво на восточния мъдрец в комбинация с доверието на детското сърце. Източната мъдрост вижда света като взаимосвързаност - единство между духа и тялото, чувствата и разума.

Накрая Антоанета Николова успява да постигне целта си - преживяване и представяне на световната реалност през призмата както на източната философия така и чрез българската литература; тя го интернализирала като вътрешна нагласа. По този начин могат да бъдат чути „думите-вибрации“, които резонират със света около нас независимо от езика.

Заради дълбоката си емпатия спрямо предмета си жанровият характер на книгата трудно подлежи категоризация според стандартните класификации — това обаче не е недостатък а точно обратното: новаторски подход срещу ограничителни определения.

„Езикът на Пустотата“ служи едновременно като философско-културологично проучване, литературоведско есеи антропологично-психологически анализ; той открито свързва Китай, Индия, Корея с България в общ духовен контекст. Жанрът остава хармоничен и непротиворечив; все пак говорим за явления отвъд антиномиите или ограниченията.

Антоанета Николова умело интегрира разнообразие от идеи – нейният стил притежава качество което позволява Езикът На Пустотата да бъде опитано разбрано през призма каквато би могла предложи всяка една друга култура или индивидуум.
Скромността ѝ предполага откритост към света около себе си– знак че действително владее разговора с Пустотата . Колкото повече хора усвоят тази чувствителност , толкова повече ще се реализира единството сред всички нас.

Авторката оставя впечатление относно своето място сред другите български творци , доказвайки сама колко живее Езика На Пустотатасред стиха ѝ- свободен , игрив .

В заключение Нонка Богомилова описва талантливият напредък направена через внимателния подход посветена тематика прилагайки лексика извиваща познати понятии помагайки ни разбере загубения смислов спектър ; защитавайки истинските корени свързаности човешкия живот .