С очите на новородена

„Не бях богата и преуспяваща, но получих от тоя живот толкова много радости – от работата, от любовта и приятелството, от майчинството; от слънчевия ден, от хубавата книга, от цъфналата ябълка, от мириса на морето, от добрата дума, от усещанията на тялото и от опитите на духа да полети... Всъщност беше един съвсем обикновен живот, но това ме караше да се надявам, че „честотата“ на моите преживявания и мисли, облечени в думи, може да предизвика у другия човек резонанс със същата честота.“

Станка Пенчева, из автобиографичната книга „Тук съм“


ПРИЗНАНИЕ

Аз съм най-щастливата жена.
Нищо в тоя свят не ме отмина:
ни смъртта, ни материнството,
ни раздялата със дом изстинал,
нито срещата ми късна
със единствения...
Трудила съм се като копачките,
докато се схвана от умора;
и съм ходила с летяща крачка,
със небето съм говорила!
Гледам всичко с мъдро снизхождение,
с кротко опрощаване.
Гледам със очите на новородена,
ту възторжени, ту безпощадни,
и се смея тъй, че се обръщат –
и като зверче, завряно в пущинака,
наранена се заключвам вкъщи...
Пълна е душата ми с добро и болка,
много пях и много плаках.
Но не казвам „стига толкова“.

Ах, какво ли има по-нататък?