Д-р Стоян Чомаков

Към края на живота си, в автобиографичните си записки, д-р Чомаков споделя, че след като овдовява в началото на 1862 година, той "се оженва по-тясно с идеалната булка", която ще донесе живот на целия народ. Тази идеална булка, т.е. нематериалният символ е Църковната борба – кауза, на която той посвещава най-смислените години от съществуването си. В резултат на усилията му през 1870 г. се основава независима българска Църква под името "Екзархия". По този начин българският народ получава признание за милет или зация с определени права за самоуправление в рамките на Османската империя.

Героят в нашата история претендира да бъде основоположникът на българската национална идентичност. Как обаче досегашните исторически изследвания възприемат тази негова претенция? Те представят две различни перспективи. Едната почти напълно подкрепя самооценката му, докато другата не само отрича неговата роля, но и го подлага на остри критики. Така борбите, в които участва Чомаков, преминават от реалността към нейното интерпретиране.

Той обозначава своята позиция като "народна [или национална]" и определя своите главни опоненти сред сънародниците си като "руска партия" или "русофили". С известни уговорки такова разделение може да бъде прието и лесно прехвърлено върху историческите науки. Но докато най-значимите успехи по отношение на Църковния въпрос са постигнати благодарение на националистите, то в историографията доминират русофилските нагласи.

Тази промяна е обусловена от ролята, която противниците играят в последния период от развитието му. Поначало Русия дълго време е срещу установяването на отделна българска Църква; впоследствие обаче тя става водещ защитник под натиска именно on nationalist forces and чрез Санстефанския договор предоставя държавен статус територията й.