Скитащите сенки: Последното царство I

Човечеството дължи повече на книгите, отколкото на оръжията... Когато всички престанат да четат, литературата ще възвърне престижа си. Тогава отново ще се появят скривалища - толкова е вярно, че нищо друго от човешкия опит не може да й съперничи.
Най-асоциалният човешки опит.
Най-отшелническият.

Няма видим противовес на универсалното господство на дявола, който да устои на властта му.
Не можем да издигнем крепостни стени или диги, които да издържат на разрушителната му мощ.
Този океан е лишен от брегове.
Всичко е наводнено.
Все още риби се издигат на повърхността. Глътка въздух, за да не умрат.
Глътка въздух — четенето.

Да се извади всичко от предишната нощ. Разпалване на изгубеното, ето какво е всъщност четенето. Възвръщане на цвета на всичко, което угасва.
* • •
Всеки човек иска да вярва, че съществува ключ за ръждясалата, заяла брава, в която се е превърнал. Че съществува код за проникването в едно общество, за да се предотврати обредната смърт, която непрестанно се подготвя там - сред мученето на стадото, с една сплотена и непризната лекота. Че с натискането на някакво копче може да се задвижи социалната машина, която не е нищо друго освен ешафод, могила. Че едно животно от зодиака може да влияе, че един бог съществува и сменя нощта с ден, че един глас се разпорежда с човешкия хаос, докато смъртта го разлага...

Киняр, Паскал е роден през 1948 г. във Верньой, Франция. В живота си последователно е учител, основател на оперен фестивал и бароков театър във Версай, главен секретар на изданията на „Галимар“. Публикувал е над 90 „малки трактати“, 6 романа и преводи от латински, китайски и гръцки. Филмът Всички утрини на света е направен по негова едноименна книга. Киняр е и еленист, латинист, философ и музикант. От 1994 г. се посвещава единствено на писането. Тогава се оттегля от всичките си дейности, далеч от „невъзможната безполюсност“ на света, защото „има самотници, отшелници, скитници, отхвърлени, шамани, ексцентрици, които са сред най-щастливите същества… Винаги ще се съмнявам в този, който казва „ние“, когато изпитва наслада. Без самота, без усещане за времето, без страстта на тишината, без възбудата и въздържанието на цялото тяло, без треперенето от страх, без скитането из нещо сенчесто и невидимо, без спомен за животинското, без меланхолия, особено без меланхолия, няма радост.“


Книгата, нетипичен избор за наградата Гонкур (2002), представлява колекция от афоризми, спомени и рефлексии върху миналото и е първата книга с литературни фрагменти от трилогията Последното царство. Това е сложно философско, историческо, етическо и естетическо повествование, пренебрегващо жанра, желание “да се мисли за всичко”, но и отказ да се хвърлят мостове между далечното и най-близкото минало и настоящето, между морала и политиката, парите и литературата, дивашкото и цивилизованото, греха и страха, естествената красота и самоунищожението на земята… Мрачните тонове и носталгията по изгубената красота и ценности, “по това, което вече не съществува”, копнежът по усамотяване в четенето, критичният поглед към изродената човешка общност са характерни за стила на автора и очертават една безрадостна и апокалиптична картина на изчезването на изкуството, света. Всеки “произнесен” върху листа звук трепти в неподражаемата напрегнатост на дълбокия смисъл, който влага този неспокоен творец, ерудит, хуманист и човек, очарован от четенето, заключен в “скривалището” на литературата, саморазтварящ се в “заложничеството” на писането…