Писмо в небето

Следя поезията на Владимир Левчев от съвместното ни пребиваване в изд.
„Народна култура”. Още в крехкостта на онези негови години бях силно впечатлен от
проявеното завидно майсторство в емблематичната му (според усещането ми) книга
„Кой сънува моя живот”. Впечатляваше ме деликатността и изтънчената
чувствителност в атмосферно-импресионистичното звучене на поезията му, проникната
от освободеността и широтата на личната му култура и споходилите го интереси към
будизма и ранното християнство. Сам беше преводач на най-хубавата част от
„Махабхарата”, санскритската поема „Бхагавадгита”.


И сега в „Писмо в небето” виждам тази многосъставна линия възобновена, но
този път зачената от синовна съпричастност към буквите и словото с любопитната
орнаментика на старобългарските образци. И нататък това втурнато разточителство от
идеи, образи и метафори, сред облика на този наш разрушителен и алогичен свят. С
неизбежния епилог на една интелектуална молитва, осенена от възклика на множество
мисловни и културни визии. За мен Владимир Левчев е между най-утвърдените и
отстояващи представители на поколението от 80-те.

Иван Теофилов