Мъжът с червеното палто

Можем да започнем с куршум и пушката, която го е изстреляла. Тази методология обикновено е успешна: според установеното драматургично правило, ако в първото действие на сцената има пушка, то в края на историята тя задължително ще гръмне. Но коя точно е тази пушка и кой куршум? По онова време те са били много.

Или можем да тръгнем от нещо по-просто – палтото. Въпреки това, не би ли било неправилно да поставим акцент върху палтото вместо върху човека, който го носи? Именно заради него и начина, по който е представено, запомняме този човек (ако изобщо го помним). Как ли се е чувствал той? Облекчен или радостен; може би дори малко засегнат? Всичко зависи от нашето възприятие за неговия характер през призмата на времето.

Джулиан Барнс, носител на наградата „Букър“ и истински почитател на Франция, ни отвежда в Париж от края на XIX век, за да представи Бел епок чрез живота на един забележителен индивид - д-р Самюел Поци.
През лятото на 1885 г. три французи пристигат в Лондон с намерение да правят покупки "за душата и окото". Един от тях е принцът, другият графът, а третият - д-р Поци с италианска фамилия.

Самюел Поци притежава красота и харизма. Той работи като хирург-гинеколог; освен това е учен-колекционер и светска личност с репутацията на донжуан и близък приятел със Сара Бернар. И същевременно той фигурира в един от най-великолепните портрети рисувани от Джон Сингър Сарджънт. Семейните отношения около д-р Поци се развиват срещу фона на разкошната еротична атмосфера у населените места тогава – но под повърхността често се крие истерична нарцисистка природа изпълнена с декадентство. Това беше период белязан от остри предразсъдъци и яростен национализъм – подобно както наблюдаваме в наши дни.

„Мъжът с червеното палто“ представлява оригинален поглед към Бел епок със своите герои добродетели и злодеи; тук присъстват писатели художници мислители... всичко свързано със съдбата на един човек надминал времето си.

Барнс пише стилно и увлекателно , анализирайки историческите събития с въображението типично за авторството му комбинирано със скептицизъм притаманен за историка . Отлична работа!
„Ню Йорк Таймс“