Среднощни деца

Роден съм в град Бомбай... някога. Не, това няма да свърши работа, няма как да се измъкнеш от датата: роден съм в клиниката на доктор Нарликар на 15 август 1947 г. А часът? Часът също има значение. Е, добре: през нощта. Не, важно е да бъда по... Точно в полунощ, ако искате да знаете. Ръцете на часовника стиснаха длани в почтителен поздрав, когато аз дойдох. О, кажи го буква по буква, буква по буква го кажи: точно в мига, когато Индия навлизаше в своята независимост, аз се изтърколих в света. Имаше ахкане. И пред прозореца тълпи и фойерверки. Няколко секунди по-късно баща ми си счупи палеца на крака, но неговото премеждие беше дреболия в сравнение с това, което сполетя мен в онзи тънещ в мрак момент, защото благодарение на окултната тирания на тия ласкаво отдаващи чест стрелки, аз бях тайнствено заключен с белезници към историята - моята съдба, неразривно свързана с тази на страната ми. През следващите три десетилетия нямаше да има измъкване. Гадатели ме бяха предрекли, вестници отпразнуваха пристигането ми, политикани ратифицираха неподправеността ми. Аз бях оставен без право на глас в тази работа. Аз, Салем Синай, по-късно за разнообразие наричан Сополивко, Петнисто лице, Кубе, Шмръкльо, Буда и дори Късче луна, здраво се бях скарал със съдбата - и в най-добрия случай това е опасен сблъсък. А по онова време аз дори не можех сам да си обърша носа.
Сега обаче времето (не виждайки бъдеща полза от мен) изтича. Скоро ще стана на 31 години. Може би. Ако моето разпадащо се и свръхупотребявано тяло позволи. Но аз нямам надежда да спася живота си, нито разчитам да имам дори и хиляда и една нощи. Трябва да работя бързо, по-бързо от Шехерезада, ако искам да свърша, което означава, да, означава нещо. Признавам: най-много от всичко се страхувам от безсмислието.
Салман Рушди