Дневник на една изгубена обич

Вярата представлява не знание, а начин на съществуване в условия на незнание.

Ерик-Еманюел Шмит успява чрез лична и дълбока изповед по време на скръбта за загубената си любов да предаде универсални чувства, с които всеки читател може да се идентифицира. Основната идея е, че животът е красив и продължава напред.

След над 30 свои произведения, преведени у нас, в настоящия „дневник“ Шмит отново (освен в „Нощта на огъня“) прави жест към своите читатели: разкрива детайли от своя богат вътрешен свят и обкръжение – семейството си, отношенията с баща си и начина си на живот. Въпреки тъжния повод – смъртта и траура по майка му, той умело преобразува болката си в осъзнаване за "дълга за щастие", който тази светла жена му оставя като урок за живота; урок пропит със страст към изкуството, чувство за хумор и култ към радостта.

Изследвайки собственото си страдание, зрял Шмит ни позволява да погледнем в неговия свят, където преобладава силната връзка между едно дете и Майка - написана с главна буква - както и спасителното творчество, което го извежда от мрачното място на скръбта...

Както във „Нощта на огъня“, авторът успява посредством лични размисли по време на загуба да представи универсално послание, резониращо с опита на всеки читател. Най-същественото е убеждението, че животът остава прекрасен и продължава.

От петдесет години насам ние споделяме моменти един до друг; чувствали сме се силни и спокойни сред света около нас. Мама бе моят лъч светлина , аз бях нейният – сияехме непобедимо като двама звезди; мракът избягваше нашето присъствие под натиска на нашата светлина.