Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски

В началото на прехода към демокрация у нас след 1989 г. реабилитацията на маргинални автори и техните произведения преживя значителен напредък. Литературната сцена постепенно се разширява, отбелязвайки нови явления, които преди това бяха игнорирани по идеологически причини. Въпреки това, тези промени не промениха съществуващите напрежения между централното място в литературата и периферията; центърът остана такъв, какъвто е бил - единствено периферията стана много по-богата. Продължихме да възприемаме периферията през призма на утвърдените идеи на централните фигури.

Тук обаче ще приемем различна перспектива: ще се опитаме да анализираме центъра чрез погледа на периферията. Целим да го препрочетем с цел отново да активизираме забравените конфликти от миналото в академичната среда и учебниците. Съществува ли изобщо памет за тези сблъсъци? За противоречията между д-р Кръстев и Йордан Маринополски или Пенчо П. Славейков и Йордан Маринополски? Споменът често намалява мнението на Маринополски до „изцепки“... Нашата литературнокритическа памет винаги е била с победителите, а самият Маринополски остава в редиците на губещите. Следователно целта на следващите страници е да проследим хронологията на едно литературно и човешко поражение. Това не може да бъде направено само чрез творбите публикувани в многотомните сборници със класика, но също така чрез малките никога непубликувани брошури на нашия герой Маринополски. Критиката тук трябва да разглеждаме като последователен процес, проявяващ се основно през литературни и обществени медии – вестници и списания – които преминават между автори и произведения благодарение както на известни писма, така и мемоари за лични катаклизми, успехи и падения. За всички персонажи в тази книга литературата е представлявала живот; критиката служела като белодробна система за нейното дишане.