Написан камък

Най-съществените ни страхове не произлизат от външния свят. Затова слушах тихия си вик, осъзнавайки, че по този начин се свързвам с вътрешното си "аз". Чувах основната мелодия на собственото си съществуване – моето „исо“, което беше пронизително и безумно като звука на стар парен локомотив. С идването на вечерта този звук затихваше, угасвайки заедно със светлината. И тогава, облекчен и радостен, търсех близка кръчма или заведение за бира и храна; ядях без да гледам какво точно е пред мен и пиех две-три бири или бутилка вино, или няколко чаши ракия от грозде. Пътят ми обратно у дома винаги бе дълъг – с много трамваи, тролейбуси и автобуси.

Прибирайки се среднощ в същата полупразна стая под наем, виждах познатия двукрил гардероб, евтината маса и единствения стол с неизменните вестници върху него. Лягаше както бях - с дрехите си и обувките все още сложени; защото писъкът беше замлъкнал временно, но щеше да се появи отново сутринта – сутринта, която винаги носеше тревога.