България... една човешка длан

**Есен**

"Сбогом", произнесох.
Ако така си решила, добре...

Скъпа,
Като мигновени чайки
Ние се срещахме тук случайно.
И звездите –
Колко много звезди
Ограждаха ни вечер…
Но светът е променлив;
Виж как следите ни по пясъка изчезнаха,
Не съществуват вече.

Последните думи утихват в далечината,
Неизречени, както преди.
Есента –
Тя премина оттук,
Разпилявайки жълтите листа.
Аз съм хванат.
Осъден.

Зная -
Ще загина на кладата на любовта.

Вятър духа и влачи храсти под краката ми.
Хоризонтът свали капишона си като палач.
Някой плаче...
Защо? Няма причина да плачем.
Аз се слиствам с вечерния мрак.

Горя!
Изчезвам сред дима,
Както чезне осъденият еретик на смърт;
Както лодката потъва в бушуващите бездни;
Както брегът изчезва в тъмнината.
"Сбогом", казах: ако това е твоето решение - добре…
Прощавай! И морето реве силно – това Черно море."