С лице в мравуняка. Стихове

Снощи влязох в градината и звездите ми прошепнаха:
"Тук преди теб са били други,
други гласове се чуваха сред росата, и различни сърца ни обичаха... А ти кой си?"
Вечерта облак затъмни небето, заваля дъжд и месецът освети всичко.
Забелязах как розите, подобно на деца,
с кървящи ириси надничат от празнотата на душата ми.
Също така видях божурите да горят с бели воали,
усетих магически ритуал - свещ в ръката, която запалва
лампичка като символ на победа.
Съзрях врати с украсени дръжки сред атлазени градини,
девайки устни-бисер и мъже под ореол от слава,
дворци и трон под лавров венец,
както и страдания и опустошение...

След това моментът стана тежък, а вятър нахлу при мен
с гнева на просяк, който безрезултатно е хлопал по моите врати през тъмните нощи...
Не можех да избягам или да се изправя срещу него; нямаше
истински думи - за да пречупя упоритата болка;
дори не изпитвах злоба към огледалото
на съновиденията – камък да хвърлям,
за да разбия тягостната маска на миналото...

Вчера вечер пих в моята градина, пях и плаках.
Моите сълзи се стичаха към нищото,
докато плачът ми звучеше като въпрос без отговор
и небето се разби... И прозрях:
вярвал съм слепешком във звездата си, а тя никога не е светела за мен!