Когато бях Хемингуей

Заглавието на Николай Петков "Когато бях Хемингуей" трябва да се възприема напълно сериозно и буквално. Всекидневният живот на Петков се опитва да го вкара в рутинни цикли, да го укроти в сивото море на ентропията, но отец Николай не позволява това. Той създава реалност, която е много по-истинска и значима от обикновената действителност.

Въображението представлява създаването на активни и истински образи, които са резултат от взаимодействие между различни жизнени динамики, включително тези на техния творец. Следователно те не са измислени или безжизнени; те формират света около нас. Затова Николай Петков осъзнава, че историята не ти принадлежи – тя разказва за теб; тя е твоя собствена и единствено твоя; но може да бъде предадена и от други хора. В този контекст историята не е просто продукт на въображението, а процес на обработка по множество начини, което прави важно кой я интерпретира. Подобно на една от героините в текста - символичните образи - той притежава дарбата да оцелявя и разказва своята история. Душата му е "като магарешки бодил": "не става за букети или венци, но мед можеш да извлечеш". Отец Николай – този дълбокосмислен юродивец – е частицa от солта на земята.

Животът му няма нищо фиктивно. Той не пише истории лежейки безразлично върху дивана си; въпреки бедността си вече е пътувал из половината свят пеша, автостопом или с каквото намери под ръка – никога не говори за преживявания, които не е изпитал самостоятелно. Умението му се крие именно в мълчанието: "в голямата литература отношението между казаното и неизказаното e такова като между видимата и невидимата част на айсберга".

Георги Каприев