Пиеси: Стъклената менажерия. Трамвай „Желание”. Френският квартал

Пътувах много и градовете минаваха покрай мен като мъртви листа, ярко оцветени, но откъснати от дърветата си. Бих искал да спра, но нещо постоянно ме преследваше. Винаги се появяваше внезапно и ме заварваше напълно неподготвен. Може би това беше позната мелодия или просто парченце стъкло...

Погребенията изглеждат красиви в контекста на смъртта. Те са тихи, докато смъртта... не винаги е така. Понякога тя диша слабо, понякога силно, а понякога дори ти крещи: „Не ме оставяй!“. Дори възрастните хора изричат същото: „Не ме оставяй!“, сякаш можеш да ги задържиш! А погребенията – те са спокойни и украсени с прекрасни цветя.

Те изчезват зад гърба ми. Хората, които си срещал на определени места... си отиват точно когато ти тръгнеш наникъде. Земята сякаш ги поглъща; стените абсорбират присъствието им като влага и оставаш само с техния призрак; гласовете им се превръщат в ехото на незабравими спомени.
Сега тази къща е пуста.