Ние. Дневник на падението

Разбрахме, че не се нуждаем и никога не сме имали потребност от нова Русия. Нужна ни е само старата Русия: имперска, по един или друг начин разклатена, и няма смисъл да измисляме нещо различно. За нас бъдещето е просто повторение на миналото.

Но имам ли право да говоря от името на народа след като не предвидих нито войната, нито реалното одобрение за нея? Сега съм в политическа емиграция и у дома съм обявен за чуждестранен агент с наложено издирване.

Кои са „ние“? Може ли изобщо да опишем известния „руски народ“ или многобройния народ на Русия? Какво общо има между всички живеещи тук освен задължението да плащат данъци на Кремъл, да жертват живота си в негови военни авантюри и притежанието на червен паспорт? Дали интелигенцията или средната класа действително представляват интегрална част от тези условни „масови“ хора?

Тези въпроси остават без отговор.

Въпреки това понякога успявам да усетя определени комплекси, болезнени точки и стремежи, които могат да бъдат общ знаменател за много мои съселяни. Когато свързваш статиите ми хронологично около сюжета как Русия преминава от нормална страна в държава, която отказва нормалността – те започват да наподобяват истински дневник на колективното съзнание и несъзнателно.

Дневник за падането в тъмна яма.

Няма съмнение, че тъгувахме за империята; болеше ни за величието ѝ. След като Западът не можа да ни приеме с любов, поне желаехме страхът му към нас както някога. В страната останахме безправни мравки, но все пак се нуждаехме от повод за гордост относно нашия мравуняк.