Дордето не се вижда, Иисусе мой!

В Мексико има вярване, че възрастните се свиват, за да заемят по-малко пространство на земята, където са живели толкова дълго. С времето те могат да станат и по-самотни или почти напълно да откажат да споделят нещо – техният свят на спомени постепенно става прекалено ценен в настоящия момент.

Гласът на авторката, която вече е на същата възраст като Хесуса Паланкарес, плавно преминава един в друг, както историята се преплита с въображението. Те обитават едно и също място – улица „Сур“ 94, горе под покрива, където Хесуса намира последния си дом. Тя го обзавежда с летви, тухли и парчета плат; макар че разполага с котлон, прави малък огън на пода и окачва своите фусти на канапа като завеса – така разделя леглото от останалата част на скромната стая. Там може да се види дървена маса, използвана за гладене и хранене; под единия крак стои тухла за опора; а в ъгъла са наредени светците – същите като тези от предишния квартал - сред тях е светият Младенец от Аточа със своя стрък светлоглава леуцена.

Гласът забравя какво точно реди изповедта си , но все пак остава силно свързан с живота. Въпреки това именно този дом излъчва нов живот между неназовимата болка и сила. Ден преди смъртта си Хесуса казва: "Хвърлете ме навън, оставете ме да бъда изядена от кучетата; не искате ли нищо от мен." И добавя: "Оставете ме насаме" - думи които подсказват момента когато човек страда толкова много , че не може повече да издържи мизерията си дори ако протегнат ръка към него .