Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя откъде е дошла тази божия дарба у медвенското овчарче Джендо. Може ли през вековете на робство някакъв ген да е останал скрит, съхраняван и чакал своя момент, за да вдъхнови душата на един мъченик? Независимо дали е възможно или не, "Записките" са пред нас и ще преживеят времето.

В нашата литература има по-гладки редове и по-стилни произведения, но няма книга, която да бъде толкова българска като "Записките". Когато ги четох отново, ме обзе тревога как съвременният нетърпелив българин с многобройни познания и малко четене ще приеме словото на Захари Стоянов. Ще прояви ли той смелостта и търпението да прочете този епос до края и най-вече – ще успее ли да се разпознае в него? Вероятно ще му бъде трудно да осъзнае колко примитивен и жесток е бил животът на тези деца и юноши в Балкана и Добруджа. Ако читателят притежава упоритост, може би ще потърси значението на многобройните турски термини в книгата; а ако запази добро настроение въпреки езиковите трудности, вероятно ще признае богатството на езика на Захари Стоянов спрямо днешната накривена българска реч.

Захари Стоянов ни остави своите записки за радостта и болката ни над съдбите ни. Той си отиде само на тридесетосем години. Говорят, че го убили с отрова - възможно е това да било от благодарност.

Той вече не е между нас; подобни нему също липсват, а никой не знае дали нови фигури като него ще се появят или завинаги ще останем без тях.