Съчинения в десет тома Т.7: Нова земя

Иван Вазов наименува втория си роман "Нова земя" (1896) поради факта, че българският свят се трансформира в напълно нова реалност. България представлява "нова земя", в която пристига новият народ, оставил зад себе си старата си родина, за да създаде ново бъдеще. Метафората на този велик автор е впечатляваща и макар да изглежда малко парадоксална, тя всъщност е много точна. Възстановяването на българската национална държава и нейното организиране според съвременните стандарти има мащаб и историческа значимост, които могат да бъдат сравнени с велико преселение. Този път обаче миграцията не се извършва физически, а времево; последствията от нея са почти идентични с тези от пространственото преместване на народите. В новата земя идват хора със старите си представи, начини на мислене и традиции; но някои от тях вече не са им нужни и ги изоставят или забравят, адаптирайки се към условията налагани от "новата земя". Те пристигат без предишните свои водачи – повечето от тях са загинали или дори ако бяха живи, щеше да им липсва необходимостта от тях. Целите им обаче вече са различни; идеалите също.

"Нова земя" представлява иновативен тип роман – политико-публицистичен текст за властта и ежедневния живот, който разглежда усилията на индивидите да работят за своята страна и народ. Поради това той остава естетически важен и интересен дори за съвременния читател.