Поразените

Група жени, загубили своите съпрузи, се движат в студеното февруарско утро към мястото на престъплението. Сняг пада. Жените мълчат. Те напомнят за черни мироносици, но не с цел да предадат радостна новина, а за да видят ямата, където телата на техните мъже и бащи са закопани под купчина сгурия. Снегът не остава върху този тъмен кръг; той бързо се топи. Всичко около тях е покрито с бяло, докато самият кръг остава черен.

Историята разказва за три жени и едно дете, които преминават през трудности в контекста на нашата история. Те са засегнати от тоталитарния режим след съветската окупация след преврата от 9 септември.

Всички ние – родените преди '89-а и тези след това – всеки свързан с България сме засегнати от подобни събития по начин аналогичен на последиците от Чернобилската катастрофа. Обхватът на вредите тепърва започва да става очевиден и всички го знаем добре.

Но дали „поразените” действително са пострадали?

Това беше въпросът, който ме занимаваше и успокояваше одновременно докато пишех за тройката жени и детето.

Какво представлява поражението? А какво победата?

В ума ми постоянно звучеше известната фраза на апостол Павел: „…силата ми се проявява напълно в немощ…”

Кой е истинският силен според Бога – онзи, който тихо плаче в себе си или този, който безсрамно празнува?