Резерват за грешници. Сатирикон

Сам се чудеше понякога - уж се държеше съвсем човешки, а изведнъж се превръщаше в звяр. Особено в гората. И особено нощем. Превръщаше се в животно. Нападаше, бягаше, падаше, лежеше, готвеше се за скок, спотайваше се, хитруваше, мреше, само и само да не бъде уловено, само и само да оцелее. Цар беше да броди из планината, да живее в нея и да бъде част от нея. Пълзеше по урвите, катереше се по баирите, долавяше всеки шум и всеки звук, сетивата му се изостряха и го предпазваха от грешна стъпка. Движеше се, сякаш носеше карта пред себе си с обозначени всички животни и растения в околността. Следеше ги като на екран. Постоянно и на момента се осведомяваше къде са и какво възнамеряват. Разпонаваше ги и ги владееше. Той избираше коя твар да убие, коя да пощади. И фактът, че твърде рядко се наканваше да се прицели смъртоносно го изпълваше с гордост - той беше великодушен.! Тук никой не оспорваше самочувствието му да взима решения, все правилни и важни. Ето, това е положението!
Връщаше се вкъщи - ни лук ял, ни лук мирисал.
Изтрезнял, огладнял, сядаше на пейката пред дома си и се питаше - а сега? Какво прави тук, защо е тук? Нима наистина всичко хубаво и лошо в живота му се случва в гората нощем, а другото е нищо? Настървяваше се още по-здраво да утвърди свои правила в планинската пустош, както и в териториите, забранени за него, простосмъртния.