Резерват за грешници. Сатирикон

Понякога той сам се учудваше - макар да се държеше напълно човешки, изведнъж ставаше като звяр. Особено в гората и най-вече през нощта. Превръщаше се в животно, което напада, бяга, пада или лежи; готвеше се за скок и се спотайваше хитро, мъчейки се да избегне улов. Царуваше сред планината, живееше там и бе част от нея. Пълзеше по стръмнините, катереше баирите и улавяше всеки звук около себе си; сетивата му бяха остри и го предпазваха от грешни решения. Движението му беше такова сякаш носеше карта с обозначени всички съществуващи животни и растения наоколо. Наблюдаваше ги внимателно като на екран – винаги знаещ къде са те и какви намерения имат. Разпознаваше ги и владееше ситуацията: той решаваше коя твар да убие или коя да остави жива. Фактът, че рядко вземаше смъртоносна цел го изпълваше с гордост - той беше великодушен! В това пространство никой не оспорваше увереността му при взимането на важни решения.

Когато се прибирал у дома след всичките тези приключения - нито лук ял, нито лук мирисал.
След като възвърнал трезвеността си и огладнял, седял на пейката пред жилището си със замислено лице: какво прави тук? Защо е именно тук? Наистина ли всичко значимо в живота му идва само от нощната гора? Той още повече засилвал желанието си да наложи свои правила както в планинската пустош, така и в забранените територии за него — простосмъртния човек.