За Русо и градските идиоти. Убийството на Моцарт

**ЗА НАДЕЖДАТА**

Веднъж, докато плавях с лодка в морето, забелязах една самотна пеперуда да се носи над вълните. Вероятно вятърът я беше откъснал от любимите й цветя и я бе занесъл дълбоко навътре. Сега тя летеше на ръба на силите си, почти до повърхността на водата. Всеки миг опитваше да кацне, явно вярвайки, че ще намери нещо стабилно за тялото си; но усещаше морските вълни под себе си — издигаше се и после отново падаше... На нейно място друга пеперуда едва ли би могла да стигне до брега, но тази продължаваше да лети, защото виждаше всяка приближаваща вълна като шанс за спасение. Всяка следваща секунда изглеждаше обещаваща за нея и тя щеше да чака момента, докато не загуби сили и крилцата й спрат да помагат; тогава щеше да потъне във водите и постепенно ще стане малко бяло петънце.

Всеки път когато размишлявам върху надеждата, ми идва наум именно тази пеперуда над вълните — защото тя успя да кацне на края на моята лодка и заедно с мен достигна брега; след това литна нагоре и изчезна сред цветята.

Кой може обаче да докаже, че ако имаше възможност ясно да оценява всичко около себе си, пеперудата би трябвало просто да отпусне крилете си?