Франи и Зуи

Въпреки яркото слънце, времето в неделната сутрин беше такова, че палтата отново бяха задължителни - не можеше да се разхождаш само с сако, както бе през цялата седмица и каквито надежди имаха за хубав уикенд по време на мача с Йейл. От групата от двайсетина младежи, чакащи на гарата своите приятелки да пристигнат с влака в десет и петдесет и две, навън на студения перон стояха едва шест или седем души. Останалите, без шапки, пушеха в малки компании – двойки или тройки – в отоплената чакалня и обсъждаха помежду си теми с толкова настойчив тон, сякаш всеки един опитваше да разреши някакъв изключително спорен въпрос, който останалият свят извън университета е обърквал стотици години наред.

Лейн Коутъл носеше шлифер "Бърбъри" явно със вълнена подплата и принадлежеше към тези шест-седем момчета навън на открития перон. Или поне частично - той се беше дистанцирал нарочно преди около десет минути, за да избегне разговорите с другите. Облегнал се на сергията за безплатни материали от дружеството "Християнска наука", Лейн държеше ръцете си скрити в джобовете на палтото си тъй като нямаше ръкавици. На врата му висеше червеникавокафяв кашмирен шал, който почти не го защитаваше от студа. Изведнъж той разсеяно извади дясната си ръка от джоба и се приготви да оправи шала; обаче размисли и бръкна под шлифера си вместо това. Извади писмо от вътрешния джоб на сакото си и започна да го чете със полуотворена уста.

Писмото беше написано - напечатано - върху бледосиня хартия. То изглеждаше помачкано и остаряло, сякаш многократно е било изваждано от плика за повторно четене.