Дуински елегии

„Дуински елегии“ представляват един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, написани от Райнер Мария Рилке в замъка „Дуино“, разположен близо до италианския град Триест и над водите на Адриатика.

През зимата на 1912 година поетът започва своята творба именно там. В градината на замъка той усеща неустоима творческа сила, която му вдъхновява Първа елегия като озарение. С този текст той поставя основите на лирично изразяване за уязвимостта на човешкия живот. В „Дуино“ Рилке завършва първоначалните две елегии и части от следващите, включително началото на Десета елегия – нейният финал трябва да бъде кулминацията:

Някога, осенен от жестоко прозрение,
ще запея хвалебна песен за благосклонните ангели.

Поетът приключва с цикъла десет години по-късно – през студения февруари на 1922-ра година, който прекарва в интензивно писане в старинен швейцарски замък „Мюзо“. Там под закрилата на меценати, които се грижат за неговото битие - осветлението с восъчни свещи и храната му - Рилке работи усърдно върху произведението си, което счита за повече от просто стихосбирка; това са неговите последни думи към света.

След шестгодишно затишие между 1915-а и 1921-ва г., когато глобусът преживява катастрофа, поетът отправя дълбоки размисли чрез скрити послания относно съществуването: От къде произлизаме? Какъв ще бъде нашият край? Какво ни свързва със безкрайността? Защо сме тук?

Публикуването на „Дуински елегии“ става през 1923 г. в Лайпцигско издателство „Инзел Ферлаг“.

Настоящото издание предлага забележителния превод от Кирил Кадийски – утвърден майстор сред българските поети и преводачи. Томчето съдържа десетте основни елегии плюс още шестнайсет стихотворения на Рилке. В приложението могат да бъдат намерени откъси от "Писма до един млад поет" (преведени от Мария Енчева), както и фрагменти от "Флорентински дневник" и "За поета", направени от Бисерка Рачева.

Кой би чул моя зов сред многобройните ангели,
ако възопея? На кой милосърден херувим
би могло да отвори сърцето ми –
без мигом да попадна
под властта му? Нали красотата носи
страха... Ужасът остава т tolerable,
когато тя ни вдъхновява все така лекомислено
да избегнем унищожението... Всеки ангел носи ужас!
О! По-добре да премълчим мрачния си плач.
Кого можем да призовем или чакам помощ?
От ангели – не! И хората също!
И проницателните твари вече знаят
как сме беззащитни дори у дома си,
в свят пълен със значения...

* * *
Роденият с лира –
кой бог го дари! –
не спира да пее даже край Лета.
Ако докосне мертвец или изгубена душа,
той сам ще извика трепети дори във тъмнината.
Ликът във водата макар смутен,
остава чист човеколюбив.
Само два свята остават:
между двойствен плен –
гласът остава вечечен…

Из “Сонети към Орфей”

* * *

СТРАХ
В гора оголяла птичи вик,
безсмислено ехтяло насред пустота.
Но все пак се чува този звук -
като застинало време над гора оголяла.
И всичко тук се крие в него:
земята лежи сякаш немая;
небето зее празно пространство;
нова минута тревожно мълчи—
сякаш знае че смъртта e дошла...