Свободен до неправдоподобност

Рашко, който бе мълчалив и самотен, възприемаше писменото слово като жизнена необходимост, подобно на въздуха и храната. В периодите на дълга и болезнена агония то му осигуряваше опора и придаваше смисъл на ежедневието му. За да бъда напълно точен, трябва да отбележа, че Рашко не се бореше със смъртта чрез словото – той всъщност черпеше живот от него. Той го търкаляше по страниците с упоритостта на Сизиф в своето безнадеждно усилие – без никакви заблуди или надежди, с трагична преданост на обречен човек, който нито може да избяга от съдбата си. [...] След смъртта си Рашко ни изненада. Останалите текстове в неговия архив показват как е следил внимателно обществено-политическите събития у нас и е страдал за превратностите в новата ни история, опитвайки се да реагира на всяка ситуация. Не зная защо не е публикувал разсъжденията и бележките си; смъртта скрива тази тайна от нас и остава само място за догадки. Вероятно не е искал да участва в многогласния поток от мнения сред известни и неизвестни.

Георги Величков