Казусът "Врана" и "заслугите" на цар Борис III

Книгата „Казусът „Врана“ и „заслугите“ на цар Борис ІІІ“ предлага нестандартна, но вярна перспектива върху определени исторически събития, които често се считат за безспорни. Превземането на дворци, резиденции и горски територии от бившия министър-председател и наследник на последния български монарх провокира преосмисляне на ролята и действията на царската династия в критичните моменти от историята на народа и държавата.

Професор Ангел Димов разкрива митовете около заслугите на Борис ІІІ чрез автентични документи, включително дневника на премиера Богдан Филов. В него е записано, че Хитлер никога не е настоявал за участие на българските войски във военните действия срещу Съветския съюз; те само трябва да осигуряват немската задница и да изпълняват полицейска функция в окупираните територии. Пронацистката политика на царя — насочена към терор, преврати и окупация — винаги е имала за цел укрепването на династията Сакскобургготска. Разговорите между монарха и ключови фигури като Хитлер показват стремежа му да стане крал на обединена България след победа над германските противници при Сталинград. Книгата успешно оспорва известната фраза „Винаги с Германия, никога против Русия“, тъй като според Филов два пъти царят предлага прекратяване дипломатическите отношения със СССР.

Авторът детайлно анализира сложността в дипломацията и двойнственото поведение на Борис ІІІ относно въпроса с евреите. Царят проявява решителност в изпълнението указанията на Хитлер по отношение приемането Закона за Комисарство по еврейските въпроси; той одобрява депортацията им от районите под германска власт. Само поражението при Сталинград го принуждава да поиска оставяне в страната единствено останалите български евреи.

Чрез документални доказателства авторът опровергава твърденията от "авторитетни" източници, които оправдават депортацията с аргументация за германска юрисдикция над Беломорска Тракия и Македония. Освен това той атакува митологията около смъртта му — представяйки я не като жертва от замахи а именно естествения край вследствие инфаркт преди падането през 1946 г., когато международният референдум лишава Симеон Сакскобургготски от собственост.

Това изследване предоставя интригуваща комбинация между реални исторически факти и присвоявания, демонстриращи несъстоятелността нa претенциите към активи – частна собственост сред институционална форма принадлежности към българската държава. Придобити неправомерно имоти следва да бъдат възстановени обратно у законния суверен - българския народ.